^Към началото
foto1 foto2 foto3 foto4 foto5

Пътепис - "До връх Миджур и обратно" - проект "Работилница за репортери"

Пътепис на Мариета Йорданова, ученичка в ПМПГ „Св. Климент Охридски“, гр. Монтана

Обичам те, мое мило отечество! Обичам твоите балкани, гори, сипеи, скали и техните бистри и студени извори! Обичам те, мой мили краю! Обичам те от всичката си душа и сърце, ако ти и да си обречен на тежки страдания и неволи! Всичко, що е останало в моята осиротяла душа, добро и свято - всичко е твое

Любен Каравелов

Лятото е време за приключения.Слънцето, вдъхващо ни енергия. Топлината, която ни кара да се чувстваме живи. Приятелите. Безгрижието на този изпълнен с радост сезон.По това време на годината, ние децата, кипим за нови изживявания и уроци, които ни предстои да научим.

Един прекрасен юлски ден, аз и моите приятели решихме да се откъснем от градската среда и ежедневието и да отидем на поход  до връх Миджур.Разбрахме за него, че е висок 2169 м и е първенец на Чипровската планина. Макар и недалеч от моето родно място (Чипровци), за седемнадесетте си години, никога не съм си и помисляла да го покоря. 

Тръгнахме един слънчев ден от гр. Монтана, който е на 36 км. от Чипровци. Първата ни спирка беше язовир „Огоста“, от който щяхме да се съберем, за да потеглим заедно. Лятото слънцето е силно и гледахме да тръгнем колкото се може по-рано сутринта, в 5:30 часа. Тъй като подраних, ми остана време да съзерцавам бляскавата вода. Рано сутрин нямаше много хора и се чуваше единствено лекият вятър, който си играеше с косата ми. Гледката бе прекрасна, но когато се замислих за историята на язовира не ми стана толкова приятно. За да бъде построен, жителите на две села - Калиманица и Живовци са били изселени против волята им. Има много истории за мъката на възрастните хора, изоставили домовете си.

Не след дълго тръгнахме към Чипровци, където ни чакаха хора с джипове, за да ни извозят до местността „Мартиница“, където щяхме да си оставим багажа. Почти не познавах хората, при които щяхме да се качим, но бързо усетих ентусиазма им. В непокрития джип, в който бяхме, усещах добре чистия и леко студен въздух, както и всички клончета на дървета, под които минавахме.Пътят, по който тръгнахме бе от село Мартиново.  Минахме през местностите „Момино поле“, където видяхме построени десетки хранилки за птици, както и през „Найденица“. Видяхме много вили. Малко преди да стигнем гледахме изгрева от една поляна.Беше 7:30 сутринта. Бяхме стигнали далеч.Въпреки ранния час. Всички се възхищавахме на гледката, а аз се замислих как всички други дни по това време аз спя и пропускам този невероятен спектакъл, който слънцето ни представя всяка сутрин.

След около 20 минути, когато стигнахме до заслона, си оставихме багажа и съвсем набързо огледахме какво представляват къщурките. Разказаха ни, че са построени от доброволци и ключовете се оставят на вратата, за да може всеки, който минава да остане,ако има нужда.Тези хора явно са били щедри и с добри сърца. Малките къщички бяха наистина хубави и уютни, доброволците бяха направили буре с вода за миене, имаше олио,сол и оцет и много пейки, гледащи към необятната зеленина. Учудих се колко малко неща са нужни на човек, за да живее добре. Малко по-надолу от заслона имаше кладенчета, от които щяхме да се снабдяваме с вода.

След около половин час започна и същинският ни поход. Минавайки през Мартинова чука,разбрахме, че от там е извирал мартиновският дял на река Огоста, която е снабдявала в миналото жителите на селото с вода. Колкото по-нависоко се изкачвахме, толкова гледката ставаше по-красива. Не очаквах да остана силно впечатлена, тъй като съм планинско дете и съм свикнала да съм сред природата.

Ентусиазираните и организирани хора бяха в страхотно настроение и спомогнаха за повдигането на духа ми. Непознатата обстановка ми хареса. Наоколо само планински била ни заобикаляха. Бях добре екипирана: с дебели чорапи и кубинки, с клин и анцуг върху него и с дебела блуза и връхна дреха. В планината времето е променливо и трябваше да сме готови за всякаква промяна. Глезените не трябва да са голи, защото може да има всякакви влечуги и насекоми в краката ни. Все пак там е техният дом и ние сме тези, които трябва да внимаваме.

Времето бе прекрасно - слънчево, но не прекалено топло. Вятърът допринасяше за приятната обстановка, като се закачаше с набързо прибраните ни коси.Хората от групата бяха увлечени в разговори.Аз предпочетох да се изолирам от всички звуци и да се насладя на момента. Възхитена бях от величието на природата.Със затаен дъх гледах десетките нюанси на синия цвят в далечината и цялата зеленина около себе си. Харесвам цветовете. Различните оттенъци ме карат да се замислям за цялото съвършенство на природата и на човешкото зрение, способно да види всичко това. Какъв дар са нашите сетива и как дори не се замисляме колко са ни нужни.  Виждах далечината,сякаш се сливаше с усмихнатото небе и те ставаха едно. В този момент изпитах особено чувство за благодарност към Великата Природа. Докато се възхищавах на всичко това, бях в хармония с тази сила.Сетивата ми се бяха  изострили и точно в това се състоеше промяната във вътрешния ми свят. Исках да вникна в цялата обстановка на това необикновено богатство, което е било под носа ми, а аз не съм и подозирала, че съществува.

Хилядите растения украсяваха земята,техния роден дом, по най-цветния начин. Чистият въздух ухаеше на хилядите билки и малки тревички, които вдъхваха живот. Макар и местността да беше труднопроходима, не беше толкова трудно. Все пак знаехме, че сме в планината. Единствените ни проблеми бяха с храстите. Слънцето ни се радваше.

Изведнъж спряхме. Когато се приближих, видях, че гледат растението кървавиче. То е тревисто растение,чиито цветчета са розови или розовочервени, дребни, с приятен аромат,събрани на върха на стъблото само в едно съцветие. Тази билка има много лечебни свойства, но в нашия край е известна с това, че от нея се получава цвят, който в Чипровци наричаме „Жозефина“ или „пепел от рози“. Тъй като съм запозната с растенията за природно багрене, знаех и една легенда свързана с наименованието на този цвят. Тя гласеше:след Френската революция 1789г, Наполеон издал заповед всичкото оръжие,което притежава народът да бъда предадено. При него отишло малко момченце и помолило да запази оръжието на покойния си баща, който е загинал по време на революцията. Наполеон се съгласил, но искал майката на момчето да отиде при него и на нея да й повери оръжието.Майката се казвала Жозефина, тя носила винаги рокли с цвят „пепел от рози“. Наполеон се влюбил в нея и се оженили.Той много я обичал, но не могли да бъдат дълго време заедно заради служебните му задължения. Жозефина се разболяла и починала. Наполеон наредил на гроба й да бъдат засадени виолетки-любимият й цвят. Последната дума преди смъртта на Наполеон била „Жозефина“.

Харесвам легенди от малка. Увлечени по легендите и приказките, неусетно изкачихме трудната част. Останах без думи. Имах чувството, че светът е в краката ми. Всичкото зло. Лошотия. Неприятности. Цялата суетност. Злоба. Тъга. Сякаш всичко остана в града, долу. Все едно бях на различна планета. Гледах нещо непознато за мен досега.Седяхме там около 2 часа.По едно време всички мълчахме. Предполагам и те са се възхищавали на цялата хармония на майката Природа. Минаха неусетно.

Имаше много хора. Всички ни говориха, бяха дружелюбни и ни се радваха. Някои бяха съвсем сами. Видях един човечец,който ми се стори на около 80 години, той бе съвсем сам, по къси панталони и тениска. Без дори да има вода или храна. Учудих се на силния дух, който притежава този човек.               

Пътят на връщане мина много по-леко. Усещах болки в коляното и това направи слизането малко по-трудно за мен. Имаше моменти, в които забравях за болката, но тя се връщаше бързо. Радвам се, че изкачването мина добре.Често правихме почивки заради моите болки, но приятелите ми бяха съпричастни и не се оплакваха. Имахме и медицинско лице, което ми помагаше по пътя.

След като стигнахме до заслона, първата ми работа беше да ми превържат коляното. Болката бе започнала да става непоносима. Бяхме се върнали за около два часа, а се бяхме изкачили за около 4-5 часа от местността, на която щяхме да пренощуваме.

Докато се оправяхме, видяхме група мъже да идват към нас. Оказа се, че са мислели да отседнат в къщичката, в която се бяхме настанили ние. Това не беше хотел, нямаше резервации. Бяха само два заслона, в единия бяхме момичетата, а в другия момчетата.Тогава късметът ги подведе, да се засекат с нас. През нощта те спаха на палатки пред нашата къщичка. Бяха много приятни и дружелюбни хора. Един от тях, ядеше само ядки. Зачудих се как въпреки тежкия път, успява да се прехранва единствено с ядки и диви плодове.

Вечерта мина в разговори за изминалия ден. Момчетата събираха паднали клони, за да запалят огън, момичетата правихме салата. Ядохме бързо и седнахме около огъня. Говорихме си с новодошлите и непознати хора за техните приключения в дивото. Оказа се, че с месеци са в планината. Има хора, които им носят храна, а те вода си намират по кладенчетата. Учудих се на волята им. Дори сред толкова много хора ме беше страх от мечки. Страхлива съм и това не ми е от полза. Играхме си с топка, гонихме се в гората. Не знам как имахме толкова енергия. Забавлявахме се истински.

Легнахме си рано. Къщичките бяха снабдени с много одеяла и дървените легла бяха удобни. Уютно и чисто. Сутринта станахме рано. Благодарение на чистия въздух се бяхме наспали бързо. Изядохме, каквото ни беше останало. Винаги в планината храната е много по-вкусна. След като си изчистихме и оправихме всичко така, както го бяхме заварили, си тръгнахме. Чувствах се жива. Кипях от енергия и нямах търпение да разказвам за преживяното.

Слязохме по същия път, по който бяхме отишли и тръгнахме към Монтана. По пътя се отбихме до Чипровския манастир, за да запалим свещичка. Докато оставях свещичката си благодарих за това, че се върнахме живи и здрави и че всичко мина благополучно. Игуменът на манастира Спиридон се отнесе много мило с нас. С искрен интерес ни задаваше въпроси за нашия поход,бързах да разкажа всичко. В манастира имаше много животни, с които си играех. Не стояхме дълго време  и продължихме пътя си към дома.

След това кратко пътуване се чувствах вдъхновена. Кипях от енергия. Обичах природата. Обичах родината си. Видях красотата, която през цялото време е била около мен. Къде съм „спала“? Как не съм забележила цялата тази красота? Тя е навсякъде около нас, просто трябва да имаш очи да я видиш. Как едно пътуване, в което бяхме около 30 човека, ми отвори очите. Само моите ли очи отвори? Само аз ли кипях от енергия? Не знам отговора на този въпрос, но със сигурност не всички се чувстваха така. Имаше момичета, които през цялото време мрънкаха. Защо не им действа и на тях по този начин природата? Или не са готови? Но готови за какво? Какво ще се промени?

В едно бях сигурна. Всички сме част от една-единствена  система, която се нарича Природа; индивидуалният живот е добър, когато е в хармония с нея (Зенон).

Материалът е изготвен от Мариета Йорданова, ученичка в ПМПГ „Св. Климент Охридски“, гр. Монтана, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“

 

„Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на:

RollplastAQ Magnit,  BHTCАвтошкола ВасилевиУНСС360 Creative BulgariaVolontimeМания Принт,  ПГ "Велизар Пеев"

Медийни партньори на конкурса са: 

NOVAБНТBulgaria ON AIRДарик радио, Радио FM+noviteroditeli.bgTeen Stationtopnovini.bg

Партньор и домакин на церемонията по награждаване на призьорите в „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“: Община Враца

 

Copyright © 2020. ПМПГ-Монтана Rights Reserved.


Facebook